сряда, 2 ноември 2011 г.

Нов политически проект?

Егати, ще трябва и аз да публикувам моите чаршафи по темата, докато са актуални (К+)


Сула: Нов политически проект?:

Последните три публикации, въпреки оценката на някои читатели, че изразяват изолирано мнение и не са представителни, само за десетина дни до днес сутринта са прочетени 8 939 пъти (за сравнение, тиражът на вестници като „Дума”, „Сега”, „Новинар”, „Монитор” и „Земя” е около 7000 бр.) и то само тук, без да броим другите сайтове и медии, в които са препечатани. Коментирани са 453 пъти и за тях е гласувано 863 пъти във Facebook и 202 пъти в Svejo. Пак без да броим другите сайтове и медии, в които са препечатани. За мен това означава, че възгледите, изложени в тези текстове, се споделят от достатъчно на брой хора, чието мнение, макар и да са в малцинство, заслужава внимание и има значение.


Най-общо казано, мнението на всички е, че българската политическа система не е такава каквато искаме да бъде и каквато бихме я харесали, а властта се упражнява по един, повече или по-малко, неприемлив начин, независимо от това кой я упражнява в конкретния момент. Аз също съм на това мнение и затова смятам, че у нас отдавна е назряла необходимостта от раждането на нов политически проект, а защо това все още не се случва е тема на съвсем други и твърде печални размисли. Но, така или иначе, когато една необходимост е налице, то тя рано или късно се реализира. Историята е по-силна дори и от онези, които я пишат.


Беше време, когато се опиянявахме от щастие, че сме разрушили двуполюсния модел. Че сме сложили край на порочното редуване на „Левски” и „ЦСКА” във властта, че сме разбили професионалната политическа класа и сега тя подсмърча в ъгъла, нашамарена и нахокана. Теоретично, когато нещо двуполюсно престане да бъде двуполюсно, то става или еднополюсно, или многополюсно. Светът по време на Студента война беше двуполюсен. Сега е многополюсен. България до 1934 беше многополюсна, след преврата на 19 май стана еднополюсна. Признавам, че ми е трудно да дам отговор на въпроса дали след разбиването на двуполюсния модел у нас, България стана еднополюсна или многополюсна. Дали сивата олигархия взе цялата власт, за да редува в нея марионетките си, или пък случайни бонвивани излизат един след друг в лъча на прожектора под аплодисментите на народния протест срещу конюнктурата. Но мога да кажа, че резултатите от разбиването на двуполюсния модел не са много добри. Цивилизационният ни избор е да принадлежим към международното общество на демокрацията, индивидуализма и свободната конкуренция, тоест на западната цивилизация, а там двуполюсните модели са често срещани, защото може би двуполюсността е цивилизован плурализъм: виги и тори, демократи и републиканци, либерали и консерватори… Това са все модели, които работят добре, въпреки критиките, които обират. Работят добре, защото в общи линии отразяват и генералното политическо разделение между хората – на леви и на десни. На такива, които създават богатство и на такива, които го разпределят в името на справедливостта и щастието на всички. Едното не може без другото, в обществото е добре да има добре развито ляво и добре развито дясно, тъй както е добре човек да разполага и с двете си ръце, двата си крака и двете си очи.


Ако у нас двуполюсният модел се компрометира, то не е защото е лош като конструкция, а защото в един момент се оказа, че няма адекватни субекти, които да заемал лявото и дясното пространство. В непригодността на политическите субекти хората видяха непригодност на модела и решиха да го наказват и отхвърлят при всяка удобна възможност. Така на власт идват формации, които определят себе си като десни, в моменти, когато хората са недоволни от левите, но съвсем спокойно биха могли да се обявят и за леви, ако хората са недоволни от десните. Така беше свален Костов, така беше свален и Станишев. Ако Бойко Борисов трябваше да сваля от власт не Станишев, а Костов, сега ГЕРБ нямаше да е член на ЕНП, а на Социнтерна. И пак щеше да си е същият, и пак щеше да прави същото, което прави. Няма нищо интересно в това, управляващите да бъдат свалени от власт, когато са натрупали недоволство към себе си след един мандат управление. Интересното е защо Костов не беше свален от Станишев и защо после Станишев не беше свален от Костов. Мисля, че отговорът не е труден: защото нито Станишев е ляв с левите, нито Костов е десен с десните. Нито БСП е истинската левица, въпреки вековната си традиция под този етикет, нито Сините (както и да се наричат в момента) са истинска десница, въпреки очакванията на дясно настроените хора към тях и носталгията по старите седесарски времена. Не, десните хора не стават по-малко. По-малко стават десните хора, които подкрепят „традиционната” десница.


Очевидно България има нужда от нов политически проект. Тази необходимост не е толкова съдбоносна за левите, защото никой не се представя за ляв от тяхно име. Тя е важна за десните по две причини: първо, имат съперник, квазидесница, която се опитва да заеме политическото им простронство и, второ, когато доверието към тази квазидесница на свой ред се изчерпи и тя ще трябва да бъде сменена от нещо друго, то това друго вероятно ще бъде отново левицата, ако дотогава десницата не се вземе в ръце. Следователно, новият политически проект, от който имаме нужда, е нов десен политически проект.


Новият десен проект може да дойде от най-различни посоки. Това например може да е младото поколение в „традиционната” десница, което даже вече не е и толкова младо. Започна да застарява в очакване да му дойде времето. Сред младите десни политици има достатъчно културни, образовани и компетентни хора, за да оглавят и осъществят един нов десен проект. Могат да го направят по два начина. Да овладеят властта в партиите си (СДС и ДСБ), да ги слеят в една нова партия под съвсем друго име и задължително с консервативна насоченост и да успеят да спечелят подкрепата не само на досегашните лоялни поддръжници на СДС и ДСБ, но и на голяма част от антисоциалистически гласуващите избиратели. Удобното при този вариант е, че той е най-бърз, защото двете партии, останки от славните времена на ОДС, имат що-годе функциониращи структури на национално равнище, а всеки знае, че партийното строителство е най-черната работа при всеки нов проект. Второ, докато са парламентарно представени, имат държавна субсидия, което много помага при решението на проблемите с финансирането. И, трето, пред такъв проект проблемите с разпознаваемостта ще бъдат най-малки, няма да има нужда да се тръгва от нулата и да се обяснява на хората „кой съм аз и за какво се боря”. Лошото пък е, че ако новият проект остане в рамките на старите партийни регистрации, има разочаровани избиратели, които ще си останат разочаровани, независимо от това колко радикален е превратът. Вторият път пред младите политици от „традиционната” десница е да се еманципират от партиите и лидерите си, да ги оставят да доизживеят дните си, а те да създадат нов политически субект, да оглавят нова партия. Но за да бъдат интересни на обществото с инициативата си, трябва ясно да кажат: „Досегашните десни лидери се провалиха, изживяха времето си и пред тях няма никакво бъдеще. Ние осъждаме грешките им и молим за последните капки от вашето доверие, за да се опитаме да ги поправим”. Разбира се, твърде вероятно е младите десни политици да не предприемат нито едно от тези две неща: нито да превземат властта отвътре, нито да напуснат създалите ги партии и да ги конкурират отвън. Твърде вероятно е с времето да са станали толкова рафинирани професионалисти, че вече да са се превърнали в апаратчици без никаква страст и без никаква амбиция за велики дела. Тогава те ще си останат партийци и никога няма да станат фигури, а така чаканият десен проект ще се появи от другаде.


Привидният неуспех на Меглена Кунева на президентските избори, след като отшумят партизанските страсти, ще остави един извод – появи се политик, който успя с доста скромна и абсолютно ненападателна кампания да спечели подкрепата на половин милион български граждани. Това по всички стандарти е сериозна политическа заявка. Кунева държи два много силни коза. Първо, предлага алтернатива на вече доста компрометираната партийна система или поне предлага смислена алтернатива на хората, които вярват, че тази система се е провалила. А те, уви, никак не са малко. Второ, при очевидната необходимост за по-гъвкава и по-категорична външна политика на България, Меглена е политикът, който може би най-добре познава европейските структури и европейската бюрокрация, защото, нека не забравяме, огромна част от присъединителните документи навремето тя написа лично и сама. И доколкото у нас лявото и дясното много често се свързват съответно с евроскептицизъм и проевропейска политика, то Меглена Кунева е иманентно дясна и ще бъде разпознавана като такава, независимо от партийните анализи на родословното й дърво. Следователно, тя би могла да даде сериозна заявка за началото на нов и животворен десен проект, при това проект, който има всички шансове да не остане бутиков, а да бъде припознат от много българи, които не искат властта да бъде при социалистите и смятат, че най-хубавото нещо, което се е случило на България в последните години е членството в Европейския съюз, без което кой знае на какво щяхме да сме подложени и какво щяхме да сме принудени да изживеем.


Теоретично е много възможно да има сближаване между Сините и Кунева, защото и двете страни вероятно осъзнават необходимостта от нов проект и мислят как биха могли да си бъдат полезни една на друга. Взаимният интерес не е труден за описание: сините дават структурите, Меглена дава електоралната подкрепа и новата визия, която включително е и обединителна за дясното пространство. Но и това сближаване може да стане по няколко начина. Най-романтичният от тях е младите, за които вече говорихме, да се обърнат към Кунева, независимо от това кой подход ще изберат – дали превземането на властта в партиите си или обособяването в нова партия. Обаче ако някой от лидерите на Синята коалиция ги изпревари и предложи на Меглена така необходимата й институционална подкрепа, то за младите това ще е шах и мат и наистина пред тях няма да остане нищо друго, освен да продължат да са дисциплинирани партийци и да чакат нов шанс от съдбата някъде в неопределеното бъдеще.


Има и трети, утопичен вариант за възникването на нов десен проект и той е да се появят съвсем нови играчи от средите на дясната интелигенция. Но, преди всичко поради ограниченото време до следващите парламентарни избори, тази идея се нуждае от много сериозна финансова и логистична подкрепа от трета страна. Толкова сериозна, че проектът ще бъде направо на третата страна и обликът му ще зависи от това коя е тя. И в крайна сметка на власт ще дойде формирование, което ще трябва да рентира направената в него инвестиция. А това много ще му пречи да прави политика.


В общи линии, каквото и от всички тези неща да се случи, новият десен проект трябва да припознае като приоритети в политиката си следните няколко убеждения. Първо, светът вече не е онзи опиянен от щастие свят след края на Студената война. Нациите се прегрупират. Чувството за цивилизационна идентичност се засилва, а оттам се възраждат и националистическите ценности. Второ, Русия бележи бурен икономически възход. Това я прави реваншистки настроена, а част от нейният реваншизъм е завръщането в традиционните й сфери на влияние, като каквато, за съжаление, тя възприема България. Следователно трябва да се търсят гъвкави дипломатически инструменти за балансирането на тази тенденция чрез други глобални влияния, най вече чрез структурите на ЕС, чийто член, слава Богу, успяхме да станем навреме. И, трето, безкомпромисна вътрешна политика, насочена към създаване на максимално добри условия в двете посоки, от които се очаква да произлезе създаването на някаква принадена стойност – средното частно предприемачество и правилното и оперативно инвестиране на парите от европейските фондове. Освен това не преставам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


01.11.2011


Tweet

Няма коментари: