Изпратено до Вас от Комитата чрез Google Читалня:
Някой ми прати статия, в която за пореден път се настоява за близка физическа връзка с бебето.
Разгледах устройството на мозъка си и не забелязах, по подобие на извънземните На'ви да имам екстензия от нервна тъкан, която да изисква връзката ми с други същества да се осъществява на непосредствена дистанция. Разгледах подробно и бебето си след раждането, и той нямаше подобни анатомически особености. Затова позволих да го отнесат и приведат в приличен вид, от което той още не се е оплакал.
Разбира се, на моменти е дразнещо и смущаващо, че оставяш бебето на други хора, които не са много разговорливи, явно са заети и преработени. Ако бебето ти е до теб, ще си спестиш тези притеснения, но това вече е друг въпрос- на комуникация с персонала. Ако комуникацията беше добра, нямаше да имам нищо против да получа разпечатка на розова хартия с данните на бебето, или пък СМС или туит, или нещо от специален ап, който да ми казва, че бебето е ОК и мога да си почина няколко часа.
Това, с което не съм съгласна, е предположението, че връзката майка-бебе е толкова силно зависима от хормони, физическа близост. Разбира се, зависима е и това се случва, но не е определящо. Виждането, че отделянето на бебето нарушава връзката, идва от идеята, че когато мозъкът отделя окситоцин, то човекът изпитва любов. Разбира се, няма нищо категорично и сериозно в това, че когато нещо се случва в мозъка, то се случва и в съзнанието. Звучи научно, но е само научновато и прекалено категорично редуцира едно сложно поведение като обичта към новороденото (или още по-сложната обич към детето, което не спира да дрънка и прави белички) в хормонално-невронно събитие в мозъка.
И така, да си представим, че след раждането спокоен персонал ме настани в стая с приятна температура, с розови стени, някой ми е донесъл рози и кутия бонбони, имам комп с интернет връзка, чаршафите миришат свежо, на стената има приятна картина и слънцето грее. Получавам спокойствие, потупване по рамото, уважение. Кефя се, че съм станала майка, влизам в роля и в тази роля градя в съзнанието си обичта към детето.На другата сутрин усмихната сестра ми носи нахранено с АМ бебе, което евентуално ще огладнее и ще се закърми- гарантирано. Гладът е голяма сила
Сравнение с реалността: потна и току-що родила, още в шок, получавам от една акушерка нареждането- ето сина ти, целуни го. На мен ми излиза стресница (от стреса на раждането), потна съм и замаяна. Целувам още некъпаното бебе набързо и се чудя защо ли не ме залива вълна от любов. Може би защото имам нужда от кафе, душ и всички мерки, каквито бих взела срещу най-лошите случаи на махмурлук.
След 6 часа ми носят неочаквано бебето и веднага започвам опити да го закърмя. Чувствам се като мозъчно обсебана от извънземна раса. Всички наоколо са уверени, че тялото ми ще се справи и то се справя, само че за съжаление много ми се иска в целия този процес да има определен decorum, който да ми помогне да се справя и със съзнанието на майка. Това, което идва естествено, е объркващо, трудно се интегрира с досегашната ми идентичност, буквално завзема личността ми. Може да е естествено, но е ужасяващо.
Разбира се, ако вярвам в идеите на естественото родителство, точно това трябва да се случи- да ми харесва тялото ми да се справя само. Тогава и съзнанието ми би било подготвено. В
Like this:
Какво можете да направите оттук:
- Абонирайте се за Градската Самодива с помощта на Google Читалня
- Започнете да използвате Google Читалня, за да сте в крак с новостите от всички ваши любими сайтове
Няма коментари:
Публикуване на коментар