Reduta.bg
България комфортно потъва в нова геополитическа илюзия. Годините след 1989-та бяха на клишетата за „стратегическото разположение” на страната, за „пресечната точка”, за „голямата битка за България” на Великите сили.
Всеки уважаващ себе си политикан започваше и завършваше пледоариите си с тях, а и повечето българи започнаха уверено да ги споделят. И досега си мисля, че истинската възможност за България се случи, заради войната в Югославия и необходимостта Западът да има поне един приличен „пирон”, около който да реализира идеите си за региона.
Но независимо от историческия анализ, глобалната криза окончателно размести повечето пластове на световната политика и нашите земи рискуват да станат двойна периферия. Първо, спрямо ядрото на Европа и второ, спрямо неевропейските центрове на развитие. Дотук обаче това ражда единствено ново клише за България, този път като „входна точка” към ЕС.
Основна пречка за смислена активност е немощната външнополитическа инфраструктура на страната ни. Българската дипломация не може да се справи с далеч по-скромни задачи и това няма изгледи радикално да се промени. Западните Балкани се водят приоритет за всички правителства, всеки министър прави по една регионална обиколка и после нещата замират. За повече страната няма идея, авторитет, средства, организация и търпение.
По правило в тази посока поемат по-малко способните дипломати, а посланиците ни из региона включват находки като несъстоятелния царски министър на образованието Владимир Атанасов или фурията Александър Йорданов. Възможността, която членството в ЕС ни дава остава неизползвана, а с нея ще изчезнат и малкото възможности за по-голямо влияние.
Друг провал е политиката на България спрямо така наречения „Черноморски регион”. Понятието е пореден опит за събиране на едно място на най-различни държави, но привлича все повече внимание и средства. От страна на ЕС и НАТО, към България има очаквания, че ще бъде активен участник в този регион. По времето на Соломон Паси бяха реализирани няколко добри идеи за сътрудничество с Грузия, но после „тройната коалиция” се прикачи към руските приоритети за региона и нещата замряха. При това правителство темата отсъства и явно за нея няма да има време през идната година и половина до края на мандата.
Районът е нещо като полагаем „хинтерленд” на Русия и Турция, но предлага немалко възможности за страни като България. Стига да положи усилие, потенциални добри полета за развитие страната ни може да открие в Украйна, Грузия, Армения и Молдова. Западът през последните години почти окончателно се отказа да подкрепи желанията на различни страни от този регион да станат част от ЕС и НАТО, но неговото присъствие ще продължи да гарантира поне минимум от стабилност.
На този фон и към този момент амбицията да се позиционираме и рекламираме като порта към Европа стои доста кухо. Само през последните месеци го заявихме на Китай, южна Корея и Бразилия, макар визитата на Дилма Русе/ф/в/ва да беше изцяло в друг жанр. Видно е, че зад тези посещения нямаше достатъчно добра подготовка. Например, по време на последното бяха подписани едва две споразумения, макар отношенията да започват почти от нулата.
Китайските визити пък не родиха почти никакъв интерес сред българския бизнес и някои от организираните срещи просто не се състояха. Все пак, трябва да бъде отбелязана активността на икономическия министър, който прави опити да намери нови посоки на бизнес възможности в Азия. Но, от тези стъпки до някаква завършена, целенасочена и добре финансирана стратегия има пропаст, която едва ли може да бъде преодоляна.
Освен външнополитическото измерение много тежат добре познати местни недъзи, които също правят амбицията за порта към Европа несъстоятелна. Малко са фирмите, които използват България като база за регионална експанзия. Местният пазар изглежда в пъти по-зле от годините преди кризата и няма признаци да се промени съществено.
В пътната инфраструктура се инвестира, но железопътната продължава да е в трагично състояние и тя определено не представлява особен интерес за правителството. Бизнес средата си стои все така задръстена от най-различни режими, а бюрокрацията и свръхрегулациите са непомръднати.
„Човешкият ни ресурс” е гордост на кухата патриотарска шумотевица, но реалността е много по-тъжна. Местните олигархии продължават да бъдат реална пречка пред нормалното развитие на цели региона на страната. Без промяна по всички тези линии всякаква претенция за нова съществена геополитическа роля ще си стои като високочестотно клише от министерски речи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар