вторник, 1 ноември 2011 г.

Ден на (между)народните ни будители

Ден на (между)народните ни будители:

По странен и не много весел начин се смесиха веселяшкият чуждоземен празник Хелоин и старият български възрожденски, пълен с позабравен оптимизъм празник на народните будители. Общото между тях е, че става дума за дух. В единия случай за духове и тяхното прогонване, а в нашия- за възрожденския дух, прогонил чуждата окупация, който броди нейде там в миналото на нашата част от Европа, наречена България.


Духът на будителите остана в бутилката и тази година. Изригна единствено шампанското на народните победители на изборите.


Но глобализацията ни застигна не само чрез Хелоуин, който глобално празнуващите градски българи тук-таме използваха за разтуха. По едно съвпадение ( вие кажете, дали е символично и чак пък толкова случайно), липсата на народните будители беше заменена от международни.


Не познахте: нямам предвид споменатите от победителя Борисов в нощта на изборната му победа международни авторитети- някои, като Барозу и Бузек той спомена поименно, а други, като Сикрет сървис, бяха употребени от него обобщаващо на фирмено ниво ( вероятно е държавна тайна кой точно от този сървис се е обадил с невероятната за един такъв служител политическа задача да взима страна в българските вътрешни работи). Разбира се Сикрет сървис е достатъчно секретна и дискретна, за да опровергава подобна намеса- ще заприлича на българското разузнаване от 1992 г., когато шефът на службата Бриго Аспарухов оглави с благословията на началника си Желев откровена превратаджийска пресконференция на всички силови служби, за да атакува собственото си правителство с компромат, довел до свалянето на кабинета на Филип Димитров. За награда Аспарухов остана на поста си още цели 4 години ( през които се структурира, заякна и развихри организираната престъпност с престъпното съучастие на държавата и същите нейни, много „специални” служби), а премиерът Сакскобургготски за малко не го повиши като началник на всички държавни силови структури в неговия кабинет чрез специално измислен за целта пост. Намерението му беше осуетено едва след силна гневна реакция на съюзниците от НАТО и ЕС.


След това кратко припомняне на разликите между американските секретни и българските недискретни служби, да се върнем на въпроса за международните ни будители. С риск да ядосам отново някои хора, трябва да посоча проявата на постоянство на двама чужденци, които преди изборите откровено посочиха Меглена Кунева като алтернатива на статуквото, запътило се към консолидиране на властта в един ръце. Сега бившият американски посланик Джеймс Пардю говори в поредно интервю за жалкото състояние на българската журналистика (какъв „лъжец”, а?!), а германският политолог Хайнц Брам направо препоръча да бъдат „опитомени” Бойко Борисов и Ахмед Доган – същият, когото самият Борисов не може да спре да хвали като голям играч в политиката, който винаги „си взима своето” (прилича на възторг на голям бос от някогашния Чикаго, оценяващ завистливо ловкия удар на конкурент в разпределението на подземните територии).


Нещо повече, напоследък често се опитва да ни буди и друг германски познавач на България, Клаус Шрамайер, бившият германски управляващ посолството в София в зората на подарената ни от СССР демокрация. След честите му критични анализи на ситуацията в България, цитирани от „Дойче веле” (единствената останала като медиен коректив за България значима чужда информационна институция), този път той вмъква за първи път и един лаконичен, но симптоматичен нюанс. Ще го отделя от текста и контекста, защото детайлът си заслужава детайлното внимание:


„…епизодът с Паметника на Съветската армия в София бе израз на свободомислие, смелост и независимост”, казва той по повод оцветяването на сивия символ на съветската окупация на България.


Не е нужно човек да познава лично г-н Шрамайер ( имам тази чест, беседвали сме често), а е достатъчно да поназнайва нещичко за спецификата на Германия по болезнената за нея тема за съветската окупация и нейните белези по снагата на страната. Политическата коректност там държи на дистанция въпроса за съветските паметници, свързани с милиони съветски жертви. Такъв е приетият в страната консенсус в рамките на самоналожената от германците след войната тема за вината и изкупването й чрез общонационална съпротива срещу всякаква форма на реваншизъм. Не случайно при подписването на договора за изтеглянето на съветските войски от обединена Германия Бон прие изискването да се грижи за знаците на съветската победа ( интересното е, че западните победители на Германия не избиват комплекси по този съветски начин, а са могли да се разпоредят както си искат с поваления противник). Накратко казано: един германски дипломат от кариерата никога не би изразил и най-малка подкрепа за каузата на българите да премахнат съветския паметник в София като основополагащ символ на една несправедливост, ако не беше сигурен, че спазва правилата на споменатата германска политическа коректност. А Шрамайер не е кой да е. Той вероятно е сред най-осведомените специалисти по проблемите на България не само в Германия, но и на Запад изобщо. Именно той сега косвено признава легитимността на протеста на българските патриоти срещу съветската лъжа за „освобождението”, защото отлично познава българското действителност и факта, че тя няма нищо общо с германската.


Питам обаче: къде са българските будители да подкрепят исканията на свободолюбивите българи? Дано духът им да не се е задушил от дългото пребиваване в бутилката.


Share on Facebook

Няма коментари: